Източнобеломорският водосборен басейн заема централните части на южна България и има площ от 34169 km² . Границата му със Западнобеломорският басейн, минава по ръба Велийшко-Виденишки дял, през Юндола до връх Мусала. Границата му с Дунавския водосборен басейн, започва от вр.Мусала, минава по рида Шумнатица, Ихтиманска Средна гора и след Гълъбец завива на изток по билото на Стара планина до Сливенския балкан. Границата му с Черноморския басейн започва от Сливенския балкан до Малка Айтоска планина , където завива остро на юг и през Бакаджиците и западните склонове на Странджа преминава на територията на Турция.

А. Област на Старопланинската верижна система. В тази област попадат горните течения на част от левите притоци на р. Марица, както и горното течение на Тунджа и нейните леви притоци. В границите на басейна попадат стръмните южни склонове на Етрополската, Златишко-Тетевенската, Троянската, Калоферската, Шипченската, Тревненската и Елено-Твърдишката планини. Тези склонове се спускат стръмно от главното вододелно било и имат фасетъчен релеф. Разделянето става от отделни дълбоко врязани дерета и долове. Амплитудата на склоновете е различна в зависимост от релефа на билото. Градиентът на нарастване на вертикално разчленянате тук е един от най-големите в България – от 50 m/km² в подножията на склоновете до 600m/km² по южния ръб на билата. Най-високи са върховете в Калоферска планина - вр.Ботев 2376 m, а най–ниските - в оформените котловинни полета в подножията им – Златишко, Пирдопско, Карловско, Казанлъшко и Твърдишко. Източно от прохода Вратник морфологията на релефа се променя – той става по плавен. Главното Старопланинско било се разделя на 2 клона, като в Източнобеломорския басейн попадат части от Южния клон – южните склонове на Сливенска и Стидовска планини. Тук релефът е по-разчленен и по-ерозирал.

Средногорско-Подбалканска подобласт. От север тя граничи със Старопланинската верижна система, а от юг – със Горнотракийско-Среднотунджанска морфографска област. Тя е съставена от две ивици с изток-западна посока. Едната от тях е тази на подбалканските котловинни полета, разделени помежду си от прагове като Гълъбец, Козница и други. В обсега на подбалканските полета се намира част от водните течения на големите леви притоци на р.Марица - р.Тополница (Пирдопското поле) и р.Стряма (Карловското поле). Източните подбалкански полета се пресичат от р.Тунджа. Другата ивица (южната) е тази на Средна гора. Последната представлява средно висока планина, със сравнително плавен релеф, като най-висока е централната и част, където е разположен и най-високия и връх – Богдан ( 1604m). Северните склонове на планината са по–стръмни и по-слабо разчленени от южните, които имат стъпаловиден характер.. От Средна гора извират няколко по-малки реки вливащи се в р.Марица и притоците и, довели до разчленяването на южните и склонове. Дълбочината на разчленяване нараства от подножията към върховете от 25 m/km² до 300 m/km² ,

Горнотракийска-Среднотунджанска морфографска подобласт. Тази област е изградена от няколко низини Пазарджик-Пловдивската, Елховската и Старозагорската. Релефът им е слабо хълмист до равнинен, оформен вследствие акумулационни процеси. Надморската им височина се изменя от около 250-300 m при навлизането на основните реки - Марица и Тунджа в тях до около 75-100m в долните им течения. Над тях се издигат обособени хълмисти ридове - Чирпанските възвишения, Манастирските височини, Светиилийските височини, Бакаджиците с надморска висомчина достигаща до 400-600 m. Вертикалната разчлененост на релефа се изменя от около 25 m/km² в терасите на река Марица до 100 m/km² по височините.

Южно от източната част на Горнотракийска-Среднотунджанската област е разположена Сакар-Странджанската морфографска подобласт, с най-висока кота в района - вр.Вишеград - 856 m. Западната част на тази подобласт се пресича от долното течение на р.Тунджа, а най-западните и райони попадат във водосбора на р.Марица. Релефът тук е хълмист до нископланински с вертикално разчленение на релефа от 50 до 200 m/km².

В. Рило-Родопска морфографска област. От Рило-Родопския масив започват както р.Марица, така и всички нейни десни притоци. Тук се намира и целия водосбор на р.Арда. Тази област се характеризира с най-високите надморски височини у нас - вр.Мусала (2925 m). На територията на разглеждания басейн попадат североизточните дялове на Рила планина (Рило-Пиринска морфографска подобласт) и почти целите Родопи (без техните най-западни части, попадащи във водосбора на р.Места). В морфографско отношение Родопите се поделят на две подобласти: Западнородопската и Източнородопската. Западнородопската подобласт е продължение на Рило-Пиринската подобласт и представлява планинска земя с издържано хипсометричино развитите. За нея са характерни мощни била с надморски височини 1800-2191 m (вр.Голям Перелик), с всечени в тях дълбоки речени долини. Вертикалното разчленяване достига до 500 m/km². Източнородопската подобласт се характеризира с относително по-нисък релеф. Установена е тендеция за намаляване на надморската височина от запад на изток. За тази подобласт също са характерни ридове и заравнени площи, но с надморска височина от 700 до 1482 m (вр.Снежник). Средната надморска височина в най-източните части достига до 330 m. Релефът до голяма степен е по- плавен. Верикалната му разчлененност е от 50 до 300 m/km². В границите на Източнородопската подобласт почти изцяло попада водосбора на р.Арда. Към тази област се отнасят и хълмовете около Хасково.

Триаските седименти в обсега на басейна се разкриват само на отделни петна в Западното Средногорие, в Старозагорската ивица, при Димитровград и Тополовград, както и по високите части на Стара планина. Те са представени от пясъчиници в долната си част и карбонатни скали варовици и доломити в горната. При Тополовград и Димитровград варовиците са мраморизирани с по-чести теригенни прослойки.

Неогенските материали се срещат в грабеновидните понижения на басейна. В повечето от тях те са покрити от кватеренерни наслаги и не се разкриват на повърхността, с изключение на Горонтракийската низина и Свиленградското понижение. Те са представени от теригенни материали на - предимно глини, алевролити, глинести пясъци и песъчливи глини, с прослойки от пясъци, конгломерати, въглища. С най-широко разпространение са алувиално-пролувиалните седименти на Ахматовската свита.

Кватернер

2. Източнобалканска тектонска зона. В границите на басейна попадат само една малка част тектонските структури изграждащи югозападната част на Източнобалканската зона, в която се формират някои от притоците на р.Тунджа. Често Западнобалканската и Източнобалканската тектонски зони се разглеждат и като една - Старопланинска.

3. Средногорска тектонска зона. Тази зона е широко застъпената в Източнобеломорския басейн. В ней са разположени основните части на средните и долни течения на р.Марица, р.Тунджа и левите им притоци. Тя представлява сложна тектонска постройка, като но-важни структури от по-нисък ред. На фона им структури са се образували поредица от наложени грабени, запълнени с неогенски и кватернерни материали и формирали се по големите тектонски нарушения. По Задбалканския разлом в границите на разглежданата територия по-важни от тях са:

1. западните части на Странджанския антиклинорий (Сакарска антиклинала; Тополовградска синклинала и др.);
2. наложените депресии на Източномаришкото и Елховското (Ямбол-Елховоско) понижения.

5. Бургаски синклинорий. В най-западната част на тази зона попада водосбора на р.Марица.

Б.Родопски масив. От Родопският масив взимат началото си както р.Марица, така и всички нейни десни притоци. В него е разположен и целия водосбор на р.Арда. В границите на Беломорския басейн попадат двата големи блока: Западнородопски и Източнородопски. В строежа им участват множество антиклинални и синклинални гънки, с различна възраст и значително усложнени от разломна тектоника. В тях на места са се внедрили интрузивни тела като Рило-Западнородопски батолит, Барутин-Буйновски плутон и други по-малки. Образували са се и няколко структурни понижения, най-голямото от които е Брацигово-Доспатско понижение. Значение имат и Испериховския грабен, Роженско-Устовоското, Михалковоското, Манджаровското понижения.

През топлото полугодие преносът на въздушни маси над България е най-често откъм Атлантическия океан. В съответствие с това през тази част на годината най-големите валежи падат по северните и северозападните склонове на планините и местата в близост до тях. В по-голямата част на страната (без най-южните райони) максимумът на валежите е през лятото - главно през юни, отчасти и през май, през които месеци най-често нахлуват атлантически въздушни маси.

Главно през втората половина на лятото и началото на есента България твърде често попада под влиянието на азорски антициклонални ядра, които причиняват твърде продължителни засушавания.

Климатичните различия в низините на България, общо взето, не са много големи и се проявяват предимно през студената част на годината. Най-мека е зимата по Черноморското крайбрежие и в най-южните райони. В Дунавската равнина зимата е по-студена, отколкото в Тракийската равнина. Обаче климатът на планинските райони се отличава рязко от този на низините. В планините през цялата година температурите остават чувствително по-ниски, а валежите по-големи. Тук снежната покривка се задържа непрекъснато по няколко месеца, като дебелината й в по-високите части на планините надминава 1-1,5 м.

Източният Егейски район обхваща водосборите на реките Марица, Арда и Тунджа. За него са характерни големите пространствени изменения на валежите: от сравнително малките годишни валежи, 450-500 мм - за областта в западната част на Тракийската низина, до над 1000-1200 мм - за високите планински части. Пловдивското поле, част от Старозагорското поле с долината на Марица при Димитровград-Свиленград, Ямболско-Елховското поле и част от Поляновградското поле, както и Чепинската котловина отбелязват годишен валеж 500—550 мм. За останалите сравнително ниски места от поречието на Марица, за повечето от Задбалканските полета на Средна България годишният валеж е 550—650 мм. В долината на Арда под Кърджали, както и по долините на Чая, Въча и Чепинската река, годишният валеж е 600—650 мм.

С приближаване към планините средният годишен валеж расте, като за сравнително по-ниските планински места той достига до 800—900 мм, а за високите планински части надминава 1100—1200 мм.

Като се съпоставят валежните области със сравнително големи годишни валежи, напр. над 700—800 мм, вижда се, че за някои планински масиви те слизат доста ниско и обхващат места със значително малка надморска височина. Валежната зона в Западните Родопи обхваща места с надморска височина над 1400—1500 метра (Беглика 1530, Чехльово 1400 м), в Източната Родопска област тя засяга и места с височина под 400 м (Джебел 320 м); валежна зона 1000—1100 м, която включва Смолян (1010 м), Мугла (1360 м), в Източните Родопи слиза до 400—500 м, като включва Златоград (430 м). А по южната крайгранична част на Югоизточните Родопи - годишният валеж е над 1000 мм, като там влизат и сравнително ниски (под 500 м) планински места.

Най-големите сезонни валежи се отбелязват за зимата. Характерно за този сезон са големите валежни суми — над 250—300 мм, които обхващат високите части на планините, като засягат и сравнително ниски места в южната крайгранична част на Югоизточните Родопи (Златоград 324 мм). От друга страна през този сезон е най-обширна областта на валежната зона 100—125 мм. Тя обхваща цялото Пловдивско поле, част от Старозагорското поле, Ямболско-Елховско поле, котловинни места по Чепинската река, Въча и Чепеларската река, засяга изцяло или отчасти котловинните полета на Средна България, като Пирдопското поле и Ихтиманското поле имат зимен валеж под 100 мм. Зимен валеж от 125—150 мм има в някои котловинни места в Западна Средна България, в долините на Марица между Садово и Харманли, на р. Ракитница под Раднево и част от долината на Тунджа — при Елхово, за по-голямата част на Старозагорското поле и за някои ниски места в Средна България. По долинните склонове на някои от десните притоци на Марица, долината на Марица между Харманлий—Свиленград и места в южната част на Тунджа, както и за някои припланински места зимният валеж е 150—175 мм. В останалите места той е 175—200 мм.

Пролетта се отличава с намаляване на валежите в Източните Родопи и крайграничните части на откритите към юг речни долини, като валежът през този сезон е 125—150 мм за Тунджа и Марица, 150—175 мм за Арда. Същевременно за този сезон намалява и валежната област 100—125 мм, като тук тя се задържа само в малка част от Пловдивското поле, на север от Пловдив—Първомай. В останалата част на Тракийската равнина и Тунджанската област, както и за Пирдопското поле, пролетният валеж е 125— 150 мм. Долините на Арда под Кърджали и притоците й, Хасковската и Чепинската котловина, част от долините на Въча и Чепеларската река, места по южната част на Пловдивското поле, северната част на Старозагорското и Сливенското поле, Задбалканските полета на Източна Средна България, за този сезон имат валеж 150—175 мм. В планинските места с 1000—1500 м надморска височина преобладава валеж над 200 мм, обаче има места в Западната Родопска област (Беглика, Чехльово, Юндола и др.), които при такава или по-голяма височина имат по-малък валеж, а има и места в Източните Родопи, които при значително по-малка височина (Златоград 430 м) имат валеж над 200 мм.

През лятото се проявява настъпващото от юг засушаване, което се изразява с малките валежни суми на този сезон, 100—125 мм. Валежната зона 125—150 мм обхваща главно долината на Марица — в тясна ивица, южната част на Ракитница, Елховското поле и южната част на Тунджа, Арда под Кърджали и притоците й. В останалата част на Тракийската низина, на Тунджанската област и ниската част на Източната Родопска област, преобладава валеж 150—200 мм. А към валежната зона 200—250 мм, в която влизат част от Подбалканските полета на Средна България и някои припланински места, се причисляват също и припланински и планински части, които в Родопската област обхващат и места с надморска височина 1000—1500 м и дори над 1500 м. Високите части на южните планини и Витоша отбелязват летен валеж над 250 мм; на Рила той надвишава 300 мм, а по централната част на Стара планина и над 400 мм.

Разпределението на валежите за есента показва, че от лятото започва увеличаване на сезонните валежи, главно за откритите към юг речни долини на Южна България. При това сравнително големи валежни количества 200—300 мм, които за лятото се отбелязваха по високите планински части, сега слизат надолу, като в Източната Родопска област засягат и места с надморска височина под 500 м. От друга страна за този сезон се очертава намаляване на валежите в Тракийската низина и горната част на Тунджанската област. Тук валежът е под 150 мм, като за централната част на Пловдивското поле той е под 145 мм. Значително намалява валежът и по високите части на Стара планина, където той не надвишава 300 мм. Валежната област над 300 мм изчезва и за Рила.

Като най-сухи месеци за Източен Егейски басейн се явяват август и септември, когато широко разпространена е областта с валеж под 40 мм. Тя се простира в Тракийската низина, Тунджанската област, Източната Родопска област, откритите към юг речни долини. Обаче докато за август тя обхваща долината на Марица в по-тясна област, за септември тази валежна област обхваща цялото Пловдивско и Старозагорско поле, почти цялата Тунджанска област, като засяга и част от Задбалканските полета.

Валежната зона 20—30 мм за август по южната част на Тунджа и Марица обхваща широка област, в която влиза и част от Старозагорското поле. Тя изчезва за Тунджанската област и крайграничната част на Марица, като се запазва само за долината между Димитровград и Свиленград, както и за част от Старозагорското поле, обаче в западната част на Пловдивското поле валежната зона 20—30 мм обхваща по-широка област през септември, отколкото през август. В котловинните места и по-ниските планински части септемврийският валеж е 40—50 мм. За високите части на южните планини той достига 60—70 мм и над 70 мм, а по високите части на Централния балкан — над 80 мм и дори над 90 мм.

С най-големи месечни суми на валежи се отличават, от една страна, летните месеци юни и отчасти май, а от друга — месеците от края на есента и началото на зимата — ноември и отчасти декември.

Със зимен максимум се отличават главно места по откритите към юг речни долини, както и сравнително по-ниските части на Родопската област. Обаче някои места в тези области или в останалата част на разглеждания водосборен басейн, които имат летен максимум, проявяват вторичен максимум за ноември или октомври. Майски максимум, отбелязват главно планинските места.

През ноември валежната област 40—50 мм се отдръпва в западната част на Тракийската равнина, като обхваща Пловдивско, Пирдопско и Ихтиманско поле, както и котловинни места по долините на Чепинска река, Стара река и Въча. Казанлъшкото поле и Подбалканските полета на изток от него, Тунджанската област и част от Старозагорското поле, долината на Марица между Поповица и Любимец имат валеж 50—60 мм.

В останалата част на басейна валежите растат към планините, като достигат за високите им части над 90—100 мм. Обаче в Източната Родопска област, където не само, че валеж 80—90 мм обхваща и част от долините на Арда и някои нейни притоци (а такъв валеж имат значително високи места по Стара планина), но и валежната зона над 110 мм засяга сравнително ниски места (под 500 м), като включва Златоград със 120 мм ноемврийски валеж.

Тази Родопска област отбелязва такива големи валежи и за декември, обаче през този месец за останалата част на водосборната област настъпва общо намаляване на валежите, което стига до оформяне на област с валеж 30—40 мм в западната част на Тракийската низина.

За юни, когато крайграничните части на някои от откритите към юг речни долини имат значително по-малки валежи — Арда 50—60 мм, Места 40—50 мм, Струма 30—40 мм, а крайграничната част на Източната Родопска област е с валеж 70—90 мм, повечето от останалите места на басейна за този месец отбелязват най-големите месечни валежни суми. Като се започне от областта в западната част на Пловдивското поле с валежи 50—60 мм, валежът в равнинните и котловинни места се увеличава, за да достигне в Задбалканските полета на Средна България 70—80 мм, а някъде 80—90 мм. Високите части на планините очертават валеж над 120 мм, а за централната част на Стара планина и над 150 мм.

Главният фактор, който обуславя особеностите в разпределението на средните годишни температури в страната, е надморската височина на отделните й части, вторият фактор — близостта им до морето, и накрая сравнително слабият градиент — от юг към север.

В съответствие с извънредно разнообразния терен и големите различия в надморските височини частта от Егейския басейн, която влиза в пределите на нашата страна, има твърде разнообразен температурен режим. Главно въз основа на различията на надморската височина и преобладаващата форма на терена, които обуславят температурния режим, той може да се раздели на следните части:

1. Ниска равнинна част, която преобладава в източната половина на Егейския басейн и обхваща средните течения на Марица и Тунджа.
2. Хълмиста и припланинска част, която обхваща местата с надморска височина между 300 и 500—600 м, разположени около източните и северните склонове на Родопите и около южните склонове на Стара планина и Средна гора.
3. Високи котловинни полета, разположени предимно в най-западната част на района между Стара планина и Средна гора.
4. Планинска част, която обхваща североизточната част на Рила и Западни Родопи, а също така и южната половина на Централна и Източна Стара планина. Тази част, която обхваща почти половината от нашия Беломорски басейн, може да се раздели на две части съобразно надморската височина:

а) среднопланинска (н. в. от 1000 до 1700 м част;

б) високопланинска част (н. в. над 1700 м).

С най-мека зима се отличава ниската равнинна част на Източен Егейски район. Тук средната температура на най-студения месец — януари е средно между 0 и 1,5⁰ над нулата. Изобщо в ниската равнинна част през зимата преобладават периоди със средни температури над 0⁰, прекъсвани от отделни, сравнително недълготрайни периоди на застудявания, при които температурата пада най-често до около 5—6⁰ под нулата. Обаче в изключително студени зими при най-силните застудявания минималните температури могат да спаднат до минус 25—30⁰. При най-силните затопляния в някои години през януари температурата може да стигне до 18—20⁰.

Зимата в хълмистите и припланинските райони (н. в. от 300 до 500—600 м) е също сравнително мека, със средна температура на януари около 0—1,5⁰ под нулата. В района около Източните Родопи зимата е още по-мека, със средна температура на януари около 1,5—2⁰ над нулата. Въпреки че средните температури на най-студения месец са малко по-ниски от тези в равнинната част дори при изключително силните застудявания главно поради хълмистия и наклонен терен тук, температурата не спада по-ниско от 20—25⁰ под нулата. И тук характерни за зимата са сравнително честите затопляния. Най-силното затопляне през януари може да доведе до температури 18—19⁰.

По-студена е зимата във високите котловинни полета, където средната температура на януари е между 2,5 и 3⁰ под нулата. В Задбалканските полета главно поради по-малката им надморска височина зимните температурни условия са значително по-смекчени — тук средната температура на януари е около 0,5—1⁰ под нулата. Изобщо зимата във високите котловинни полета вече по-чувствително се различава от тези в равнинните части. При най-силните застудявания тук температурите могат да спаднат до 30—35⁰ под нулата. Обаче и тук времето през зимата има твърде променлив характер — най-често редуване на застудявания със затопляния, които и тук не са редки. При най-интензивните затопляния температурите могат да стигнат до 15—18° над нулата.

Зимата в планинския район на Егейския басейн се отличава със значително по-голямата си продължителност, с ниските средни температури и с немного ниски абсолютни минимални температури. В среднопланинската част (н. в 1000-1700 м) зимата продължава средно около 4—6 месеца, като най-студен месец е януари със средна температура от 2,5 до 4,5⁰ под нулата (съобразно надморската височина). Тук сувеличаване на надморската височина дните през зимата с температури над 0⁰ стават все по-малко и по-малко. Обаче въпреки доста ниските средни температури тук и при най-силните студове минималните температури не падат по-ниско от 22—26⁰ под нулата. При най-силните затопляния през януари температурата може да достигне до 12—15⁰. Във високопланинската част зимата е още по-продължителна — средно 5 до 7 месеца (в зависимост от надморската височина). Тук температурата на въздуха се качва над 0⁰ главно в началото и края на зимата, а през останалата част от зимата те остават все под 0⁰. Най-студен месец е вече февруари със средна температура от 6 до 12⁰ под нулата (с около 0,5 до 1⁰ по-ниска от температурата на януари). При най-силните студове минималната температура тук може да спадне до 28-31⁰ под нулата. Температурата през най-студения месец почти не се качва над нулата. Само при изключително силните затопляния тя може да достигне до 4-8⁰ над нулата.

Най-рано настъпва пролетта в ниската равнинна част на Егейския басейн. Така например в низините на Марица и Тунджа средните температури над 10⁰ настъпват трайно средно към началото на април. Последните мразове през пролетта се случват средно през първата декада на април, а в изключителни случаи - докъм началото на май. При най-силните мразове минималните температури макари през отделни дни на април могат да спаднат до 4-6⁰ под нулата, а през май докъм 1⁰ под нулата.

В хълмистите и припланинските райони трайното задържане на средни температури над 10⁰ настъпва малко по-късно - средно към средата на април. Тук средната температура на април е около 10-11⁰. Последните мразове са средно към началото на април и само в изключителни случаи могат да се случат и през втората половина на май. Абсолютният минимум на температурата през април тук е около 4-5⁰ под нулата. При най-силните затопляния максималната температура през същия месец може да достигне до 30-32°.

Във високите котловинни полета пролетта е също сравнително по-хладна. Средната температура на април е между 9 и 11° в зависимост главно от надморската височина. Температурите над 10° се задържат по-трайно около средата или през втората половина на април. Тук последните пролетни мразове се случват предимно към средата на април, но в изключителни случаи могат да се случат и чак към края на май. През април най-ниските максимални температури могат да достигнат до 6-10° под нулата, а през май - до 1-3°. Абсолютният максимум на температурата през април достига до 27-28°.

В планинския район пролетните месеци имат много по-ниска средна температура. Средната температура се задържа по-трайно над 10° само в ниските части на планинския район (н. в. 1000—1700 м), като този период започва около средата на май и с увеличаване на надморската височина постепенно се премества до средата на юни. Във високопланинската част средната температура и през лятото остава предимно под 10°. В среднопланинската част средната температура на април е между 3 и 6°, във високопланинската част още по-ниска — от +3 докъм 4-5° под нулата в зависимост главно от надморската височина.

Характерно за високопланинската част е, че не може да се постави граница между пролетните и есенните мразове, т. е. тук мразовете могат да се случат и през лятото. Абсолютният минимум на температурите през април достига до 16-20° под нулата, което заедно с ниските средни температура показва, че в тази част на Егейския басейн април, а до голяма степен и май са по-скоро зимни, отколкото пролетни месеци. Обаче при изключително силни затопляния тук температурата през април може да се покачи до 12—18°.

В среднопланинската част последните пролетни мразове са главно през май и в някои случаи могат да достигнат и до средата на юни или чак през първите дни на юли. През април абсолютният минимум на температурата достига до 10—15° под нулата, а през май 5—8° под нулата. При най-силните затопляния максималната температура през април може да се покачи до 20—25°.

Температурният режим през лятото в ниската равнинна част се характеризира с преобладаването на твърде високи температури. Най-топъл месец е юли със средна температура 23,5°—25°, като при изключително силни затопляния максималната температура може да достигне до 40—42°. Най-силните застудявания през юли не могат да понижат минималните температури под 8—9°. В хълмистите и припланинските райони и особено във високите котловинни полета лятото е с относително по-ниски температури. И тук най-топъл месец е юли със средна температура 20—22° за хълмистите райони и 19—20° за високите котловинни полета. Най-силните горещини в тези райони достигат до 38—40°. При много силни застудявания минималната температура може да спадне до 2—3° над нулата във високите котловинни полета и до 6—8 в хълмистите райони.

Температурният режим през лятото в планинския район се отличава със значително по-ниските температури в сравнение с околните низини. Освен това главно в най-високите части на планините се забелязва тенденция към изместване на най-топлия месец от юли в август. В среднопланинската частнай-топлият месец — юли има средна температура от 13 до 16° в зависимост главно от надморската височина. Тук най-силните горещини достигат до 30—35°. При много силни застудявания е възможно температурата през юли да спадне до около 0°. Във високопланинската част средната температура на най-топлия месец — августе от 5 до 12°. Най-високите максимални температури не надвишават 20—25°. При много силни застудявания тук дори и през август минималната температура може да спадне до 3—7° под нулата.

Есента в ниската равнинна част е малко по-топла (средно с около 0,5—1°) от пролетта. Средната температура на октомври тук е около 13—14°. Към края на октомври и началото на ноември средната температура вече по-трайно се задържа под 10°. Първите есенни мразове са средно около края на октомври или началото на ноември. В изключителни години обаче първите есенни мразове могат да се случат и към края на септември или началото на октомври В изключителни случаи през октомври тук максималната температура може да се покачи до 33—35°. Най-ниските минимални температури през октомври могат да достигнат до около 3—5° под нулата.

В хълмистата и припланинската част есента е също малко по-топла от пролетта — средната температура на октомври тук е от 11 до 13°, т.е. с около 1,5° по-висока от тази на април. Поради това средната денонощна температура по-трайно се задържа под 10° едва през втората половина на месеца. Първите есенни мразове настъпват средно към края на октомври и само в изключителни случаи около началото на октомври. Най-ниските минимални температури през октомври достигат до 5-6° под нулата. При най-силните затопляния максималните температури достигат до 34-36°.

В котловинните полета средната температура започва по-трайно да се задържа под 10° около средата на октомври. Тук средната температура на октомври е около 9—11°, а при най-силните застудявания минималната температура може да спадне до 8—9° под нулата. Първият есенен мраз се случва средно през първата половина на октомври, обаче в изключителни случаи може да настъпи и значително по-рано — около средата на септември. Абсолютната максимална температура през октомври достига до 31—33°.

В планинската част есента е значително по-топла от пролетта. Средната температура на октомври в среднопланинската част е 6—8°, т.е. с около 2,5° по-висока от тази на април. В тази част средната температура се задържа трайно под 10° още от втората половина на септември. Първите есенни мразове се случват средно още от края на септември. През октомври най-силните мразове достигат до 10—12° под нулата, а при най-силните затопляния температурата може да се покачи до 24—28°.

Във високопланинската част средната температура на октомври е от 6° над нулата до 1° под нулата, т. е. с 3—3,5° по-висока от температурата на април. Въпреки това, както се изтъкна и по-горе, в тази част средната температура дори и през лятото много рядко се качва над 10°, докато минималните температури под 0° (мразове) са възможни през цялата година. Най-силните застудявания достигат до 15—18° под нулата, а най-силните затопляния — до 14—16° над нулата.

Снежна покривка. Режимът на снежната покривка в планинската част на Източния Егейски басейн се отличава много от режима в околните низини главно поради големите температурни различия. Освен това в най-южните части на Егейския басейн (както в низините, така и в планините) през зимата количеството на валежите е значително по-голямо от това в по-северните части, което все пак оказва известно влияние върху режима на снежната покривка. Това влияние се изразява в известно относително повишение на средната дебелина и продължителност на снежната покривка в най-южните части въпреки по-високите средни температури.

В ниската равнинна част на Източния Егейски басейн снежната покривка изобщо е твърде краткотрайна и с много малка средна дебелина. Разбира се, периодът, през който е възможно образуването макар и за кратко време на снежна покривка в тази част, е много по-продължителен — той обхваща средно времето от втората половина на декември докъм края на февруари, обаче през този период поради преобладаването на температура над 0°, само около 20-30 дни са със снежна покривка.

В хълмистата и припланинската част, а така също и във високите котловинни полета снежната покривка се задържа по-продължително време — средно около 40-60 дни, като по-често такива дни са през януари (16-20) със средна височина на снежната покривка около 10-12 см. Обаче в по-южните части на тези райони (главно около източните склонове на Родопите) броят на дните със снежна покривка общо за зимата е по-малък - около 20-30 дни. При това тук поради значително по-големите валежи през декември броят на дните със снежна покривка е почти един и същ за декември и за януари.

Общо в хълмистата и припланинската част периодът с възможна снежна покривка обхваща средно от 5—10 декември до 5—10 март, което показва, че и в тези райони характерно за зимата е честото стопяване на снежната покривка.

Характерно е също така, че тук снежната покривка е непрекъсната, т. е. и при най-силните затопляния през зимата, тя не се стопява напълно. Отделни прекъсвания на снежната покривка може да има само в началото и края на периода за възможното й образуване. Този период за среднопланинската част започва от ноември и трае докъм средата на април. В тази част периодът с непрекъсната снежна покривка обхваща главно януари, февруари и март. Средната дебелина на снежната покривка за февруари е от 25 до 100 см (в зависимост главно от надморската височина). Общият брой на дните със снежна покривка е от 80 до 150 дни.

Във високопланинската част броят на дните със снежна покривка е от 150 до 250 дни. Почти всичките дни на XII, I, II, III, IV и по-голямата част от дните на ноември и май са със снежна покривка. Максимумът на средната височина на снежната покривка тук е изместен в март, като височината й достига от 100—120 до 160 см.

В Тракийската равнина, долината на Арда под Кърджали, Карловското и Сливенското поле и Тунджанската област (без Сакар планина) дефицитът на влажността е между 5 и 6 мм.

С най-малък дефицит на влажността (освен планинските места) се отделя Ихтиманското поле, котловините на родопските реки Чепеларска, Чепинска и др. - под 4 мм.

Подобно на абсолютната влажност дефицитът на влажността бързо намалява с увеличаване надморската височина и на височина около 2000 м. годишните му стойности са към 2 мм, а за високопланинските върхове — връх Мусала и Черни връх, съответно 0,9 мм и 1,2 мм.

През зимните месеци (декември, януари и февруари), поради това че действителното и възможното най-голямо влагосъдържание на въздуха са най-малки в сравнение с другите сезони поради ниските температури на почвата и въздуха, дефицитът на влажността има най-малки средномесечни стойности и се мени с надморската височина в съвсем тесни граници.

Така например от декември към февруари за низините той се мени от 1 до 2 мм, докато на връх Мусала остава 0,4 мм, а на Черни връх — от 0,5 до 0,7 мм.

С увеличаване температурата на въздуха расте и дефицитът на влажността въпреки едновременното увеличаване и на влагосъдържанието на въздуха и през пролетните месеци за непланинските места той има вече стойности около 3 мм (Ихтиман) през март, 3,5 през април и 4,5 мм през май.

Така, докато в непланинските места средният месечен дефицит на влажността през юни е между 5—6 мм (Ихтиман) и 9—10 мм (Сандански), през юли и август между 7 и 13 мм, на върховете той се мени от 0,8 (юни) до 1,7 (август) за в. Мусала и от 1,4 до 2,3 мм за Черни връх.

Максимумът на средномесечния дефицит на влажността за места с надморска височина, по-малка от около 1000 м, се случва за повечето места през юли, а на отделни места — предимно в Западна Средна България — през август, докато за места с по-голяма надморска височина и високопланинските върхове той се случва изключително през август.

Докато за ниските места през септември той е между 6 и 10 мм, през октомври между 3,5 и 6 мм, през ноември е само между 1,5 и 2 мм.

Изобщо годишната амплитуда на средните месечни стойности на дефицита на влажността е най-голяма за места с по-малка надморска височина и достига например за Сандански 11,8 (1,2 за януари до 13,0 за юли), а за връх Мусала — 1,3 мм (0,4 мм януари до 1,7 мм август).

Средно за годината най-голяма абсолютна влажност — от 8 до 8,5 мм има дясната половина на Маришката низина и Източнородопските долини. В останалата част на Тракийската равнина, Тунджанската област и Задбалканските полета абсолютната влажност е между 7 и 8 мм, а във високите полета на частта от Западна Средна България, която се включва в Егейски басейн — около 7 мм. С издигане във височина влажността постепенно намалява, като на височината на Черни връх спада до 4,2 мм, а на височината на в. Мусала — до 3,3 мм. Най-ниската влажност настъпва през януари. Тогава в долината на Струма на юг от Благоевград, долината на Марица под гр. Марица и в източнородопските долини влажността е от 4 до 4,5 мм, в останалата част на Тракийската равнина, Задбалканските полета и Тунджанската водосборна област тя е от 3,5 до 4,0 мм, а във високите полета — от 3,6 до 3 мм. В планините влажността е под 3 мм, като в най-високите планински части спада дори и под 2 мм (в. Мусала 1,7 мм).

Най-много съдържанието на влагата се увеличава в средата на лятото. През юли Тракийската равнина, Тунджанската водосборна област и долините на Източни Родопи влажността е между 12 и 13 мм. В Задбалканските полета, останалата част от средното течение на Струма, долината на Места и долините на десните притоци на Марица влажността е между 11 и 12 мм. Във високите полета тя е между 10 и 11 мм, а в планинските области — под 10 мм, като в най-високите им части тя спада и под 6 мм. Разпределението на абсолютната влажност в средата на пролетта и есента прилича твърде много на средногодишната, като главното различие се състои в това, че през април влажността е с 0,5 до 1 мм по-ниска от годишната, а през октомври — до 0,5 мм по-висока от последната.

В планинските, както и в някои припланински местности, в течение на цялата година денонощният ход на абсолютната влажност е паралелен на този на температурата — въздухът съдържа най-много водна пара в обедните часове. В останалата част на областта тази успоредност в денонощния ход на влажността и температурата се запазва само през студената част на годината.

Въпреки голямото орографско разнообразие на Егейския басейн средната годишна относителна влажност за отделните му райони се колебае в сравнително тесни граници. С влажност малко под 70% са южните склонове на Стара планина и Средногорието. В останалата ниска част на района влажността е между 70 и 75%, а в планините— и над 75% до 80%. Също така еднообразно е разпределението й през зимата. През декември — месецът на най-голямата влажност, в низините и сравнително по-ниските планински части, както и през януари, средната относителна влажност за значително по-голямата част от района, е между 80 и 85%. Малко по-малка влажност през декември имат само най-високите планински части (на места 75%), а малко по-голяма само централната част на Маришката низина. В края на зимата влажността е, общо взето, между 75 и 80%.

През март и април в значително по-голямата част на района (без високите му планински части) относителната влажност намалява. През тези месеци в планините и в най-високите планински части влажността е по-голяма — от 70 до 85%.

През май влажността в цялата страна се повишава малко. В планините това повишение продължава и при прехода от май към юни, обаче в останалата част от страната юни е с малко по-малка влажност от май. Най-сухият месец е август. Тогава влажност от 55 до 60% има цялата Тракийска равнина, Тунджанската водосборна област и Източните задбалкански полета. В планините влажността е над 65%, като в най-високите им части тя достига до 80%. От септември влажността непрекъснато се увеличава до годишния си максимум през януари. От септември разликата във влажността между планините и ниските части бързо нималява, като от ноември нататък най-високите планински части на Рила са вече с по-малка влажност от низините. В средата на есента разпределението е следното: най-малка влажност — под 70% има по южните склонове на Средна гора. С влажност от 70 до 75% са Ст. Загорско поле, Тунджанската водосборна област, Източните задбалкански полета и част от Пловдивско поле. В планините влажността е около 75 до 80%.

В цялия район с изключение на най-високите му планински части денонощният ход на относителната влажност е обратен на хода на температурата. Той е изразен най-добре в края на лятото и началото на есента, когато на места денонощната амплитуда достига до 35—40%. През зимата денонощната амплитуда е най-малка, като през декември и януари само на отделни места достига до 15—16%. Във високите планински части денонощната амплитуда е малка — не по-голяма ст 5—6%, като през лятото и първата половина на есента, а някъде и през пролетта максимумът на относителната влажност настъпва по пладне.